Приключения/част 2

Продължение на https://www.mylife.bg/index.php/2019/01/16/aventures1/

Казаха ни да влезем в малката стая, в която проверяват паспортите, и нашата скромна група от 50-60 души успя да се натъпче почти без жертви. Е, сега, на някои от нас главите стърчаха извън вратата, но пък поне така можеше да се пуши (явно единственото спасение на хората в тази безумна ситуация). Защо безумна? Защото престоят ни на сръбската граница не се размина само с това, ние прекарахме над осем часа там, без идея какво се случва, защо се случва и по чия вина почти всички изпускат връзки с други автобуси, самолети и работата си на следващия ден…По-късно научихме, че не е ставало въпрос за марихуана, а за доста по-тежки вещества (при това в солидни количества!), но тъй като въпреки осемчасовите проверки никой не е поел вината, ние най-после продължихме по пътя си. Ние всички. Виновните и ние, всички останали, направили тежката грешка в живота си да се доверим да пътуваме с наземен транспорт към чужда страна.

Най-после преминахме границата и успяхме да поспим поне малко. В тези осем часа, обзети от напрежение и раздразнение от липсата на информация, бяхме стояли почти неподвижно, без да имаме възможност за каквито и да е дейности. Да, хубавото беше, че имахме тоалетна в автобуса, но след като дъските отстрани се разпаднаха и влизането в кабината беше по-тежко от бягането през минно поле, дори пиенето на вода се превърна в “само в краен случай”. Осем часа от престоя ни в Будапеща бяха така или иначе изгубени, но надеждата, че ще успеем да видим поне малко от града не ни напусна и ние започнахме да си правим планове кое кога ще посетим. Чертахме по картите, които бяхме разпечатали, сравнявахме, преценявахме времето, подготвяхме се, без да подозираме, че пътуването ни е приготвило още повече изненади. Пристигнахме на границата с Унгария, като пред нас чакаха още, момент, една жена от автобуса слезе и ги преброи, още 50 автобуса. Минаха пет часа, опашката от автобуси се стопи наполовина. Ние се отчаяхме, знаейки, че пътят от границата до Будапеща е два часа, отделно летището е извън града, пък и за полет се отива поне един час по-рано, ако нямаш чекиран багаж. След още три часа преминахме границата, изтощени до смърт и мръсни, заляти от чувство на гняв и безпомощност. Това, което мен лично най-много ме фрустрираше, беше фактът, че виновниците за всичко това стояха отпред в автобуса, безнаказани и на свобода, толкова невъзмутими, въпреки че бяха объркали плановете на всички. Както можете да очаквате, не получихме каквото и да е извинение. Дори на португалски.

Когато пристигнахме в Будапеща, полетът ни отдавна беше излетял без нас. Родители, приятели, гаджета – всички въвлечени и притеснени, страхуващи се, че не могат да помогнат, но оказващи безкрайна морална подкрепа, въпреки че всеки си има свои собствени неща за вършене. За наш късмет имахме къде да спим тази нощ, така че благодарихме хилядократно за гостоприемността на хората и се заехме да търсим варианти как да се приберем. И двете имахме важни лекции на следващия ден, но нямахме сили за повече пътуване – бяхме гладни, потни и абсолютно изтощени психически и физически. След като си взехме полет за сряда, понеже нищо друго не беше достатъчно удобно, ние най-после се успокоихме и решихме все пак да разгледаме града (само за пояснение, всичките приключения в автобуса се случиха през събота/неделя, така че имахме три дена на разположение и чак късно вечерта трябваше да летим).

Следва продължение –->

– Catherine Petrova